петък, 10 февруари 2017 г.

Щиглецът от Дона Тарт - ревю


   Едно момче, останало без майка след кървав терористичен атентат, тръгва по трудния си път, съдбоносно преплетен с историята на мистериозно изчезнала картина. Невинният чар на младия човек помръква под ударите на съдбата.
   Магнетичната картина се превръща в единствена опора за него, но и го въвлича във враждебен, престъпен свят. Тио се сблъсква с човешката студенина, продажност и алчност, но опознава и добротата, любовта и приятелството. От елегантните салони на Парк Авеню в Ню Йорк, от загадъчния, пленителен, но и опасен свят на антикварните магазини и търговията с антики съдбата го отпраща сред студения, измамен блясък на Лас Вегас.
   Дрога, убийства и измами, една нежна и самотна любов, страх и отчаяние, кървави преследвания в живописния Амстердам – такова е болезненото израстване на младия герой, пленник на капризите на съдбата. Но самотните му лутания не успяват да унищожат вярата в красотата и вечността, в изкуството, надмогнало мимолетните човешки страсти и амбиции.

Много благодаря на издателство Еднорог за възможността да прочета тази невероятна книга!

   Няколко седмици след прочитането на “Щиглецът” все още нямам думи, с които да опиша какво преживях с тази книга. Отне ми доста време да я прочета. Три месеца, може би? Но успях! Трудно навлизах в дълбините ѝ, а после трудно изплувах отново. Обсебена съм от всяка една частица от романа! Описателният стил на писане на Дона Тарт ме заплени още вТайната история”, а многопластово изградените персонажи, сложните взаимоотношенията между тях и ролята на изкуството, присъстващо осезаемо и в двете прочетени от мен до момента нейни книги, направиха четенето незабравимо удоволствие. Определено някой ден ще надникна отново в страниците на "Щиглецът", за да го видя в съвсем различна светлина – защото, убедена съм, това е една от онези книги, при които с всеки нов прочит виждаш нещо ново.
    Фокусът на романа беше съсредоточен върху героя на Тио Декър – момче, оцеляло след терористичен атентат, което бързо след това бива привлечено от живот на алкохолни опиянения, наркотични зависимости, измамни сделки и среднощни престрелки. Прескачайки във времето, Дона Тарт проследяваше отделни етапи от живота на Тио, описвайки една детайлна картина за него, която изглеждаше плашещо реалистична. Независимо дали се намираше в Ню Йорк под покрива на семейство Барбар, където се озова веднага след трагедията, в пустинния Лас Вегас, който беше подходящ фон за самотата, която изпитваше, или Амстердам, станал свидетел на едно от немалкото му престъпления, миналото преследваше Тио през цялото време.  Миналото, или по-скоро онзи конкретен миг, в който той стана един от опечалените в кървавия атентат, го следваше под две различни форми, носейки му едновременно тъга от смъртта на майка му и частичка щастие от откраднатото произведение на изкуството – „Щиглецът”, чието присъствие толкова силно го тревожеше, но и към което бе пристрастен.
   Не по-малко интересен бе персонажът на Борис – младежът с руски корени, с когото Тио се запозна в Лас Вегас, но който се появи и на по-късен етап в живота му. Момчето, чийто образ така и не успях да поставя в крайните рамки „враг” или „приятел”, тъй като в голяма част от времето той дърпаше Тио все по-надолу и надолу в пропастта наречена „самоунищожение”, но и бе до него в някои от най-непоносимите му нощи. Предполагам, че беше по малко и от двете в различните периоди от живота на главния герой.

   Няма как да пропусна да отбележа и други двама забележителни персонажи, които се открояваха със силно присъствие в книгата, а именно - Хоуби – този симпатичен господин, синоним на думата „доброта”, който бързо се превърна в кумир за Тио и стана нещо като негов втори баща и Пипа – чаровната червенокоска, която споделяше съдбата на главния герой и завинаги бе белязана от деня на кървавия терористичен атентат. Пипа имаше и друга важна за романа роля - тя предизвика у Тио едно от най-чистите в живота му чувства - любов. Лично аз през цялото време ги виждах като две сродни души - двама души с раздробени на късчета сърца от неоснователна вина за случилото се, две счупени стъкълца, които се допълваха. 
   Като последно нещо, което искам да спомена е, че книгата често е сравнявана с дикенсовия стил на писане. За съжаление, няма как да направя паралел, тъй като не съм чела нищичко на Чарлс Дикенс, но след многобройните сравнения в стилово отношение, на които се натъкнах, със сигурност в скоро време ще посегна към негов роман.

   Един чувствен роман с великолепни описания, характерни за Дона Тарт, който предизвика вихрушка от емоции и мисли у мен! Препоръчвам горещо!

Няма коментари:

Публикуване на коментар