сряда, 28 октомври 2015 г.

Паднали кралства от Морган Роудс - ревю


  В земите на Митика войната е само отдавнашен спомен - забравена по подобие на смятаната някога за ежедневие магия. Но мирът неспирно вехне. Едно прибързано убийство бързо се превръща в повод за изблик на натрупалото се напрежение, подклаждано от алчност, мъка, мизерия и завист. Три земи - аскетичен Лимерос, охолният Ауранос и бедната Паелсия - се вкопчват в конфликт, който ще промени съдбите на поданиците им завинаги. Поне на онези от тях, които останат живи.
  Две млади принцеси против волята си попадат в центъра на всичко: сияйната Клеона от Ауранос и абаносовата Лусия от Лимерос. Те ще се изправят срещу смърт, невъзможна любов, интриги и предателства, а вярата им в магията ще бъде поставена на изпитание. Във всичко това се замесва и един обикновен младеж от Паелсия, който няма да се спре пред нищо, за да отмъсти за смъртта на брат си...

   Изненадана съм, че обикнах толкова силно тази книга и света й. "Паднали кралства" безспорно имаше своите минуси, като например любовната история и някои предвидими моменти, но светът й, героите и този увлекателен начин на писане на авторката ги компенсираха и ме накараха да желая да се захвана незабавно със следващата книга от поредицата.
  Това, което бе голям плюс за книгата, беше лесното потапяне в света й, а авторката дори не беше използвала толкова описания (да не кажа, че почти липсваха). Границата между трите земи Ауранос, Паелсия и Лимерос бе силно осезаема – богатото кралство Ауранос, което използваше жителите на Паелсия и не се интересуваше от бедността и мизерията, в която живеят, страдащата Паелсия и наивният й вожд, който единствен от цялото кралство живееше в охолство и кралство Лимерос, управлявано от тиранин, копнеещ за още и още власт.
  Не намерих нито един изцяло добър персонаж в книгата. Всеки имаше своите
слаби страни, всеки направи грешка в даден момент, затова може да се каже, че границата между доброто и злото бе размита. Това всъщност го смятам за още един плюс, тъй като никога не съм си падала по съвършените персонажи, а в тази книга определено нямаше такива. Ще обърна внимание на няколкото герои, които ме спечелиха, въпреки многото грешки, които допуснаха.

   Клео беше дъщерята на краля на Ауранос. Макар в началото да не се прояви като особено силен характер, с течение на книгата тя доказа, че може да бъде силна и смела, непоколебима и жертвоготова. Тя бе готова да се прости с живота си, заради свои близки и го доказа неведнъж. Под цялата невинност на външния си вид, Клео криеше една непокорност и твърдоглавост, когато имаше цел, която силно желае да изпълни. Без съмнение направи някои глупави грешки, които костваха животи, но се разкайваше за тях и осъзнаваше силата на вината си.
  Лусия, принцесата на Лимерос, притежаваше магически способности, които постепенно развиваше. Беше ми донякъде мъчно за нея, защото останалите гледаха на нея като на оръжие, заради магията й.  През по – голяма част на книгата тя беше разумна, мила, чувствителна, но не и когато въпросът опираше до живота на близките й. Тогава магията й се отприщваше и тя даваше воля на жестокостта си. В края на книгата извърши някои непростими грешки, които не съм напълно убедена, че мога да преглътна, но трябва да видя как ще се развие персонажът й в следващата книга. 
   Магнус, принцът на Лимерос, беше доста противоречив персонаж. Сякаш дълбоко в себе си искаше да вземе правилните решения, но покорността му към краля не му позволяваше. Той бе разкъсан между доброто и лошото и за огромно съжаление по – често се отдаваше на тъмната си страна. Колкото и да не ми се искаше, го харесах. През цялата книга, Магнус не даде почти никакви поводи човек да изпита към него симпатии, но това, което ме трогна, беше любовта и загрижеността му към Лусия, които изваждаха човешкото от него.
    И последен, но не по важност – Джонас от Паелсия. Момчето, което през цялата книга се водеше от жаждата си за отмъщение. И напълно оправдано – още в първата глава на книгата брат му намира смъртта си от ръцете годеника на Клео. Оправдавам го за това, че търсеше отмъщение, но не и за човека, от когото го търсеше. Според мен, бе насочил целия си гняв към погрешния човек. Действията му, водени от жаждата за мъст и злоба, също бяха грешни и доведоха до катастрофални последици за две от кралствата и много жертви. Искрено се надявам в следващата книга да го видим в друга светлина и от отмъстител и разрушител да влезе в ролята на спасител.
   Любовната история беше това, което не ми се понрави. Първо, при Клео и телохранителя й – Теон, тя се разви за изключително кратко време и така и не изпитах трепетните им чувства. Определено любовната история помежду им не беше добре развита и описана, затова не страдам много, че няма да видим повече от тях двамата. При Лусия и Магнус чувството беше едностранно, а и да си призная в началото бе малко... странно. Дори и след разкритието на някои тайни, не мога да приема отношенията им за нещо повече от нивото брат-сестра. В следващите книги интересни биха ми били взаимоотношенията между Магнус и Клео или Джонас и Клео.

  "Паднали кралства" е една изключителна книга, в която трудно можеш да различиш доброто от злото, но която те поглъща в света си. Тя запознава читателя с множество герои, които преплитат съдбите си по неочакван начин и към които малко или много ще се привържете.

Няма коментари:

Публикуване на коментар