вторник, 8 септември 2015 г.

Живота, какъвто го познавахме от Сюзан Бет Пфефър - ревю

Огромен астероид удря Луната и вече нищо не е същото. „Последните оцелели: Живота, какъвто го познаахме” е постапокалиптичен роман, написан под формата на дневник, който разказва за живота на 16-годишната Миранда и нейното семейство, които се опитват да оцелеят в един свят на мрак, студ, глад и жажда. Жертвите се увеличават, а ресурсите все повече и повече намаляват. Без електричество, с нищожно количество останала храна и вода, единственото, което остава на Миранда, семейството й и на цялото човечество е надеждата. Надеждата, че утрешният ден ще е по – добър и всичко отново ще бъде наред.

Благодаря  на издателство Ибис за възможността да прочета книгата.

Не вярвах, че ще ми допадне това, че книгата е под формата на дневник, но всъщност това беше една брилянтна идея на авторката. Така проследих не само постепенната промяна във времето и настроенията, но и видях най – дълбоките и съкровени мисли на Миранда – тези, които не би  изрекла на глас. Така успях да изпитам истински силното й отчаяние на моменти и гневът й към цялата тази ужасяваща ситуация, в която е попаднала.
Няма да ви лъжа - книгата беше ужасно тежка на моменти. Понякога ми се налагаше да спра да чета, защото в противен случай самата аз щях да се отчая за бъдещето на героите. Освен, че беше тежка, тя ме вкара и в дълбоки размисли. Какво ще стане, ако нещо подобно се случи днес? Дали всички ще станем толкова егоистични и няма да мислим за никого другиго извън границите на семейството си? Силно се надявам да не.
Събитията в книгата, начинът, по който авторката ги беше описала, ми се сториха стряскащо реални – сякаш бях Миранда, сякаш това се случваше на мен. На моменти дори чувствах отчаяние и глад като нея. Определено Сюзан умее да предава чувства и емоции и да те „вкарва” в книгата и света й.
Миранда беше изключително силна, дори и когато самата тя не вярваше в това. Дори когато й идваше да крещи и плаче (а понякога го правеше), тя намираше сили в себе си да събере парченцата си и да се изправи отново силна пред семейството. Мат беше страхотен брат! Той даваше голяма опора на семейството и мислеше повече за тях, отколкото за себе си. Джони – бе ми изключително мъчно за по – малкия им брат, че на такава крехка възраст му беше отнето детството и трябваше да мисли за такива сериозни теми като оцеляване и загуба на близки хора. Майка им се държеше зле на моменти, когаго губеше надежда. Оправдавам я с това, че на всеки от героите му се наложи да премине през много тежки изпитания, а на нея може би най – много, защото животът и на трите й деца бе застрашен във всеки един момент.
Това, което леко ме разочарова в книгата, беше, че имаше прекалено много мъка и отчаяние, а толкова мъничко надежда. Исках да има повече хубави моменти, исках хората да се държат един за друг и да видя едно обединение, а не разкъсване.

Книгата ме стресна, дори изплаши. Постави ме на мястото на героите и ме накара да се запитам: „А какво бих направила аз в такава ситуация?” Сюзан Бет Пфефър е изградила един стряскащ постапокалиптичен свят, където освен водата и храната, надеждата също е на привършване. Направила го е по завладяващ начин, защото те пренася в света и човек успява да изпита всички емоции на героите. Книгата поглъща със сериозните си теми и поставя купища въпроси, на които всеки сам трябва да си отговори.

Няма коментари:

Публикуване на коментар