"Изгубени завинаги" от Сюзан Бет Пфефър - ревю

Ревю на първата книга.


   Когато огромен астероид се сблъсква с Луната и я измества от орбитата й, животът на седемнайсетгодишния Алекс Моралес се променя завинаги. Дали някога всичко отново ще е както преди? Алекс си задава този въпрос всеки ден. Защото след настъпилите природни катаклизми животът в Ню Йорк е сведен до борба за оцеляване. В прозорците на небостъргачите не греят светлини, развалени и изоставени коли задръстват кръстовищата, мародери обикалят улиците в търсене на последните останали хранителни запаси. Ню Йорк се е превърнал в остров на бедните – който е можел, отдавна е напуснал града. Родителите на Алекс са изчезнали и той е принуден да се грижи съвсем сам за двете си по-малки сестри. Но един въпрос той не смее да си зададе: Ще има ли достатъчно сили да се пребори за оцеляването и на тримата?



Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!
    
   Не вярвах, че втората книга ще ми хареса повече от първата, но точно така стана. Струва ми се, че във втората част имаше повече развитие, не само откъм действие, ами и в самите персонажи. В тази книга те ми бяха по – интересни и се привързах повече към тях, което допринесе за това да ми стане по – любима от първата. Обстановката отново беше ужасяваща и отчайваща – глад, болести, смърт, разрушение и авторката отново се беше постарала да ни въвлече в света на разпадащият се град – този път Ню Йорк.
   Алекс беше в ролята на главата на семейството и всъщност се справи доста добре с нея. Макар че не знаеше какво се е случило с родителите му, той намери сили в себе си да се погрижи за сестрите си. Справи се с най – тежката задача, а именно да намери прехрана за остатъка от семейството си, въпреки че това понякога означаваше да се обърне срещу собствените си разбирания. Допускаше грешки, но никога не ги отричаше. В очите ми, той е един от най – силните персонажи, за които съм чела.
   Бри, по – малката му сестра, бе балансьорката. Опитваше се да помири брат си и сестра си в конфликтните им моменти, а те бяха много, заради тази ситуация на напрежение, в която бяха поставени героите. Бри беше изпълнена с надежди за бъдещето, дори и когато никой не вярваше, че нещата могат да се подобрят. Тя бе упората на семейството, която вярваше във възможността за спасение. Бри беше онази искра, която бе необходима и в предишната книга.
   Любимката ми бе Джули – тя беше най – малката в семейството, но пък за сметка на това бе изключително смела и корава. Ужасяващите събития като че ли промениха нея най – много, защото й се наложи да порасне прекалено бързо. Джули съумя да се стегне и да забрави за мрънкащото малко момиченце от началото на книгата. Започна да се интересува повече от другите и чувствата им и в най – тежките моменти бе най – голямата подкрепа за брат си. Тя бе от голяма полза в ключови за книгата моменти. Все още имаше своите мигове на слабост, но мисля, че на всеки от героите това им е простено, предвид ужаса, пред който бяха изправени.
   Напрежението не отсъства и в тази книга: имаше моменти, в които нещата бяха на косъм от това да се оправят, но се случваше нещо ужасно, което не позволяваше това да се случи. Както и обратното – когато главните герои бяха изгубили всякаква надежда за спасение, се случваше нещо или се появяваше герои – спасител, който коренно променяше нещата за тях.


   В „Последните оцелели: Изгубени завинаги” природата подлага на изпитания нови герои с нови лични драми. Авторката за пореден път разтърси ума ми с много добри описания, които караха сцените да изглеждат напълно реални пред очите ми. Силни герои и повече действие и развитие, отколкото в първата книга – това е, което предлага продължението на „Последните оцелели”.

Коментари

  1. Написала си невероятно ревю! ^.^

    ОтговорИзтриване
  2. На мен и първата и втората книга в началото ми вървяха бавно и монотонно. Дори се чудех защо продължавам да ги чета, но боже, изобщо не съжалявам, че продължих. Книгите са толкова въздействащи до момента , в който усещаш една тежест в гърдите, заради съдбата им. Всичко е представено по много реален (до колкото може да е) начин. Имаше случай, в който дори изпитвах вина, но най- вече благодарност за покрива над главата ми и храната на масата ми. Кара те да се замислиш колко много причини всъщност имаш за щастие.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар